Везба: старинното изкуство, от което тръгва всичко
Дума, която е по-стара от „бродерия“
„Везба“ е домашната българска дума за същото, което днес наричаме бродерия. До нея вървят глаголът везà и съществителното везмо — работата, която иглата оставя върху тъканта. „Бродерия“ идва по-късно и по друг път, през западноевропейските езици, и с времето изтласква старата дума в речта, без да я замени напълно: в етнографската литература и в говорите „везба“ и „везмо“ продължават да значат точно това.
Разликата между двете думи не е само на възраст. „Бродерия“ днес покрива всичко, включително машинното везане по поръчка. „Везба“ е останала при ръчната работа и при народната традиция — и точно затова хората, които търсят тази дума, обикновено търсят не техника, а произход: откъде идва това, което днес правим с игла и конци пред телевизора.
Везба, бродерия, шевица, шиене: кое какво е
Четирите думи се употребяват като синоними и не са. Разграничението спестява половината обърквания в разговора:
- Везба — и дейността, и резултатът от нея; старата дума, свързана с ръчната работа.
- Бродерия — по-новата и по-широката дума. Включва и това, което една машина прави за минута.
- Шевица — не техника, а орнаментът: бродираната фигура върху народната носия. Шевицата се прави чрез везба, но самата дума назовава мотива, не работата.
- Шиене — съединяване на части в дреха. Народната реч често казва „шие“ и за везането, откъдето идва и „шевица“, но в магазина двете са различни занимания с различни инструменти.
Пета дума, която пречи повече от останалите: „гоблен“. Исторически гобленът е тъкана картина, а не бродерия. В днешната българска употреба обаче „гоблен“ означава именно комплект за броена бродерия с кръстат бод и точно това значение носи и в каталога. Не си струва да се воюва с езика — струва си да се знае откъде идва разминаването. Какво точно се разбира под гоблен и какви бодове съществуват, е разгледано в отделен текст за видовете бод.
Броеното везмо и защо старата шевица е геометрична
Старата везба се дели на две по един технически признак: дали работата се брои, или се води по нарисуван контур.
Броеното везмо стъпва върху равномерно тъкана основа и работи в нейната мрежа: нишката се брои, бодът стъпва между нишките и мотивът се строи от еднакви квадратчета. Оттам идва цялата геометрия на българската шевица — ромбове, кръстове, зигзаг, редове от повтарящи се фигури. Обяснението не е естетическо, а технологично: в правоъгълна мрежа диагоналът под 45 градуса е естествен и точен, а кръгът е скъп и грозен. Голяма част от „абстрактността“ на нашите мотиви идва оттам, а не от предпочитание към абстракцията.
Свободното везмо не брои. При него рисунката се нанася върху основата и конецът я следва — така се работят растителните, извитите мотиви, които се появяват по-осезаемо върху по-късните, градски по дух носии и по обредните кърпи. Двете техники съжителстват на една и съща дреха: геометричен бордюр по ръкава и мека растителна линия по края.
Бодовете и имената им
Тук трябва да се внимава повече, отколкото в която и да е друга част от темата. Старото везмо познава десетки бодове и имената им се менят през две села. Един и същ бод се среща под различни названия в различните области, а едно и също название понякога назовава два различни бода. Всяка таблица, която подрежда това в стройна система, е по-подредена от действителността.
Каквото може да се каже спокойно, е следното: кръстатият бод и неговата половинка са в основата на броеното везмо; стъбленият бод върши работата по тънките линии — клонки, стъбла, контури; тегелът съединява и очертава. Днешната работа използва почти изцяло първите два, а как се шие сам кръстатият бод — в коя посока и защо всички горни диагонали трябва да гледат в една и съща — е разписано в гоблените по схема.
С какво е работила жената, която го е правила
Основата е домашно тъкана — вълна, коноп, лен, по-късно памук — и рядко е равномерна като днешната фабрична. Конците са вълнени или памучни, а по празничните дрехи се появяват коприна и метална сърма. Иглата е това, което е имало — и това понякога личи по бода повече, отколкото по мотива.
Цветът обаче заслужава уговорка, която рядко се прави. Наситената, равна гама, която днес приемаме за традиционна, става масова едва след като през втората половина на XIX век в българските земи навлизат химическите бои. По-старите домашно боядисани конци дават по-глухи и по-неравни тонове, а два боядисани наведнъж конеца не са непременно еднакви. Тоест част от това, което изглежда „най-старо“ по музейните витрини, е сравнително ново — и обратното, най-старото рядко е най-ярко.
Къде стои везбата върху дрехата
Не където и да е. Украсата се събира по отворите на облеклото — около шията, по пазвата, в края на ръкавите, по подгъва, по краищата на престилката. Това е едно от малкото наблюдения в цялата тема, което може да се твърди със сигурност, защото се вижда от самите запазени дрехи.
Обяснението, което се среща най-често, е предпазно: бродира се там, откъдето според вярването може да влезе зло. То е разумно и широко прието, но остава тълкуване — какво точно е вярвала конкретната жена, докато е бродирала пазвата си, никой не е записал. Самите мотиви, техните имена и докъде стига сигурното за значенията им, са подредени в речника на българските символи, а цялата тема за орнамента — на страницата за шевицата.
Везбата не е стояла само по дрехата. Обредните кърпи, с които се дарява на сватба, забрадките, чорапите и по-късно покривките и възглавниците носят същите мотиви, изпълнени със същите бодове — сменя се предметът, не езикът. Именно тези домашни текстилни предмети са и мостът към днешната работа: покривка с бродиран край е точно толкова традиционен обект, колкото и риза с бродирана пазва, и е много по-близо до това, което човек прави днес на масата си.
Едно ли е везбата в цялата страна? Не.
„Българска везба“ е удобно обобщение, а не описание. Кой мотив се бродира, колко е едър, в какви цветове и с какъв бод — всичко това се променя от област до област, и точно затова комплектите в каталога се наричат по местност: врачанска, македонска, родопска.
Разликите са реални, но е по-честно да се формулират като разлики в назоваването, в мащаба и в плътността, отколкото като строги местни канони. Носиите се влияят от съседство, от търговски пътища, от мода и от достъпните конци. Твърдения от вида „в тази област везбата винаги е така“ звучат добре и се провалят при първия конкретен пример. Как един мотив се разчертава различно в различните области, се вижда добре при дървото на живота, а как се променя назоваването — при канатицата, чиито части в килимарството имат собствени имена.
Кой е везал, кога и защо толкова много
Везането не е било хоби и не е било вечерно занимание по избор. То е част от подготовката на девойката: ризите, престилките, кърпите и даровете за сватбата се приготвят с години и в голямата си част се украсяват от самата нея. Работата пада през зимата и вечерите, когато полската работа спира — на седянка, в група, при слаба светлина. Оттук идва и една дребна подробност, която обяснява много: дребният детайл и най-финото везмо се падат на младите очи, а по-възрастните ръце работят едрото.
Оттам идват две неща, които се виждат в самите дрехи. Първото е количеството: една женска риза носи украса, за която днешният човек би планирал месеци. Второто е публичността на резултата — везбата се е гледала и оценявала от цялото село, така че тя е била едновременно умение, представяне и част от това как една девойка е била виждана. Тези описания са добре застъпени в етнографската литература, но и тук е честно да се каже, че подробностите се различават по области и че обобщенията за „българската жена“ като цяло почти винаги са прекалено гладки.
Как се отличава старата везба от съвременната
Ако ви попадне парче и се чудите на колко години е, няколко признака работят по-добре от интуицията. Никой от тях не е доказателство сам по себе си:
- Основата. Домашно тъканата е неравна — нишките ѝ се сгъстяват и разреждат, а бодовете следват тази неравномерност. Фабричната мрежа е монотонна и това личи веднага при близко гледане.
- Опакото. Старата работа рядко е подредена отзад; целта е била лицето. Прекалено чистото опако обикновено говори за съвременна ръка, а не за стара.
- Цветът. Глухите, леко неравни тонове и разликата между два конеца от един и същи цвят сочат към домашно боядисване. Идеално равната наситена гама сочи към по-късно време.
- Износването. Старата дреха е носена: протрито е там, където се търка, а не равномерно навсякъде. Равномерното избеляване е признак на слънце и витрина, не на употреба.
Какво от старото везмо стигна до днешната маса
Повече, отколкото изглежда. Бодът е същият. Броенето е същото. Логиката на мотива — построен от повторение и симетрия — е същата. Смени се основата: вместо домашно тъкана, неравна тъкан днес се работи върху панама с фабрично равномерна мрежа, при която всяко квадратче приема точно един бод.
Оттам идва и единственото ново число, което трябва да се научи — каунтът, тоест колко бода се събират в един инч от панамата. Размерът на готовата работа излиза от деление: брой бодове върху каунта. Останалото е същото, което е било: конец, игла, броене. За самите конци — колко нишки, какво значи номерът на цвета и защо снопчето се дели преди работа — има отделно ръководство за мулинето.
Ако думата ви е харесала: откъде се тръгва
От геометричен мотив с малко цветове. Такава работа няма преходи между близки нюанси, грешката в броенето личи веднага и се поправя рано, а шест-седем цвята стигат за напълно завършена картина. В каталога това са двата комплекта на Milena Style с истински шевици — Врачанска шевица е 11 x 11 см с шест цвята, а Македонска шевица е 19 x 18 см със седем; и в двете кутии влизат разграфена панама, схема, конци Ariadna и игла.
Ако това е първата ви работа изобщо, тръгнете от най-малките формати при комплектите за начинаещи — не защото геометрията е трудна, а защото първата завършена работа е тази, която решава дали ще има втора. А везбата, която се носи, вместо да се закачва: същите мотиви, бродирани върху фина панама с 22 каунта и поставени под обков, стоят при колиетата с шевици. Мотив, построен от повторение, издържа смаляване до два сантиметра, без да се превърне в петно — това е и причината шевицата да работи като бижу.
Какво не бива да се твърди за везбата
Три неща се повтарят често и никое от тях не издържа проверка. Първото е възрастта: тъканите не издържат векове в този климат, най-старите запазени български бродирани дрехи са от последните два-три века и от тях не може да се извлече колко стар е един мотив. Второто е приемствеността: геометрични фигури от триъгълници и осемлъчни кръстове се появяват независимо в много култури, така че приликата не доказва връзка. Третото са „забравените значения“, поднасяни като разчетен код — значенията се предават добросъвестно, но са тълкувания, записани много след като везането е престанало да бъде всекидневие.
Нищо от това не прави темата по-малко интересна. Напротив, прави я по-честна и оставя достатъчно, което е сигурно: формата, мястото върху дрехата, бодът и ръката, която го е правила една вечер, както го правите вие сега.
